Нямаше по-добър начин да стартираме новата ни рубрика „В ринга с…“ от това да ви срещнем с първия българин – световен шампион по кикбокс в стил К-1 на WAKO PRO (най-голямата световна организация по кикбокс в света) – Владимир Вълев – Питбула.Интервюто беше публикувано в списание „Спринт“ през 2017, но смятаме, че все още е актуално и историята на българския кикбокс трябва да се знае.
Той е роден и отраснал в морската столица на България град Варна. като повечето момчета Владимир се е запалил по бойните спортове още от ранна възраст започвайки с карате, но поради стечение на обстоятелствата и затваряне на спортната зала се ориентира към кикбокса. неговият първи треньор е покойния Тенчо Стоянов (графа). С годините натрупва опит и преминава през няколко от варненските клубове по кикбокс. Победите започват една след друга първо на Републиканско ниво, а след това и на Световния ринг. В активът си от победи при аматьорите Питбула има три Световни и три Европейски титли в различните рингови стилове на кикбокса и по муай тай. (тайландско бойно изкуство с много допирни точки до най-тежкия стил в кикбокса К1). Ще се спрем за малко на един от най-тежките моменти в неговия живот. Световната титла в Македония през 2011г. или по-точно момента, в който той се прибира и осъзнава какво се е случило с живота му. Световната титла в Бразилия през 2013г.и обявяването му за кикбоксьор №1 на планетата от световната организация по кикбокс WAKO. Разбира се и подробности около най-големия връх в неговата спортна кариера – Световната титла при професионалистите по кикбокс в стил К1, категория до 71,800кг на WAKO PRO.
– Здравей Влади, прочетохме много неща за теб през годините, за успехите, за начините на подготовка, но от никъде не разбрахме какво се случи през 2011г. след като се прибра в България със Световната титла по кикбокс в стл К1 от Македония
– Здравейте. Първо искам да Ви благодаря, за това, че Българска конфедерация по кикбокс и муай тай проявява интерес към моята история.През 2011г. на Световното първенство в Македония бях единствения българин със Световна титла. Пет дни след прибирането ми се роди и моят син Станислав. Това, което ще помня цял живот е моментът, в който бях при него. Той спеше в кошарата, а аз стоях над него със спечелените купи и медали. Тогава осъзнах колко много съм пропуснал и колко пъти ме е нямало до семейството ми по време на моите състезания. След това обръщайки се назад осъзнах, че точно в този момент аз съм баща и отговорен за семейството си, но зад гърба си нямах спестени пари, нормален доход от това, което върша и съвсем скоро бях напуснал и работата си Сълзите ми потекоха и не можех да се успокоя, защото не намирах решение за това как да се справя. Зададох си и въпроса „ЗАСЛУЖАВАШЕ ЛИ СИ“. Стоях така дълго време когато при мен дойде съпругата ми Радослава и виждайки ме седна до мен, прегърна ме и ми каза, че всичко ще бъде наред и че заедно ще намерим начин да се оправим, защото винаги сме го правили. След този момент бях изпаднал в депресия и в продължение на няколко месеца не исках да чувам за зали, тренировки и състезания.
– Защо се получи така? Нямаше ли премия за Световната титла от Министерството на младежта и спорта, от федерацията?
– Имаше разбира се, но понеже кикбокса е все още неолимпийски спорт премията за Световен шампион е в размер на осем хиляди лева. Това са крайно недостатъчно средства, за да покрия дори шестмесечната си подготовка. за да успявам се налагаше да работя на две, а понякога и на три места и между другото ставах Световен шампион. Десет дни след случката мои приятели ми подадоха ръка, а малко по-късно и г-н Христо Христов (съдружник в голяма компания за доставка на газ) и Вицесветовен шампион по кикбокс. Той ми предложи помощта си, за да вляза отново в залата и да започна работа като треньор и състезател. Това бе и една от основните причини да се върна в кикбокса и да се отдам на това, което обичам да правя.
– Ще разкажеш ли за Световното в Бразилия през 2013г.?
– Относно 2013г. мога да кажа,че това бе една от най-силните ми години в аматьорския кикбокс. Световното първенство в Бразилия беше една от моите сбъднати мечти и аз разбира се дадох всичко от себе си, за да стана шампион в моята категория до 71кг стил К1. Разбира се и тук имах своите трудни моменти. В последните 15 дни преди Световното си бях взел почивка от работа и спрял тренировките заради тежка контузия и дискова херния. Въпреки това обаче стиснах зъби, отидох и победих всички. Тогава получих пълна подкрепа както от Министерството, така и от Българска конфедерация по кикбокс и муай тай. Състезанието беше на много високо ниво. Голямата изненада дойде, когато от ръководството, треньорите и съдиите на WAKO се бяха събрали, за да обсъдят кой да бъде обявен за №1 и най-добър атлет. Всички си мислехме, че ще е някой от представителите на Русия или Украйна
-Защо? Какво те караше да мислиш така?
– Защото те имат много добре развити школи по кикбокс. По всичко личеше, че ще е някой от техните шампиони, защото наистина доминираха в повечето от категориите с много класни състезатели. Когато чух името си и по аудио системите и когато чух България просто онемях. не можех да повярвам, че става дума за мен. Трябваха ми няколко минути да осъзная какво се случва и да получа наградата си. Това бе признание от всички. Не се налагаше да влизам в битка за него, но именно начинът ми на игра, победите, които извоювах са били забелязани от всички и така съм бил определен за номер 1 на планетата.
-Това е огромно признание наистина. А какво стана след като се прибра на родна земя?
– Непосредствено след завръщането си след като нещата започнаха да се нареждат взех решение и приключих с аматьорските състезания и изцяло се насочих към професионалния ринг. Зад гърба си имах над 300 изиграни срещи, а от няколко години и вече над 10 профи мача. Натрупах доста опит и играх близо 60 срещи в различни професионални вериги по кикбокс. През последните пет години от началото на професионалната ми кариера нямах загуба на ринга. Това бе и причината ръководството на Българска конфедерация по кикбокс и муай тай да ме предложи като претендент за Световната титла на WAKO PRO. До 2016 България е имала двама Световни шампиони при професионалистите, но в две други различни професионални организации. Първият е Марко Марков от Варна, а вторият е Камен Пенчев от гр. Плевен, който стана Световен на федерацията ISKA.
-Това е наистина впечатляващ актив. Много малко български състезатели могат да се похвалят с това. Ще се радвам да ни разкажеш и малко по-подробно за самото събитие в Москва.
– Самото събитие беше в центъра на град Москва в една от най-големите им спортни зали. Още с пристигането си в залата разбрах, че ще е нещо грандиозно. Всичките приготовления, които се правеха, симфоничния оркестър, военните, знамената, огромните екрани и хилядите места за зрителите сами по себе си говореха, че ще се случва нещо голямо. Все пак аз отивах да се бия с техен представител – Максим Колпак, който е двукратен Световен шампион. Самата гала вечер беше на много високо ниво и съперниците, които бяха подбрали бяха изключително класни състезатели.
-Вече всички знаем какво се случи, но какво те мотивира толкова много да победиш?
– Мотивира ме синът ми. Буквално няколко минути преди да изляза единият от личните ми треньори Добромир Иванов, който ми показа едно видео изпратено от съпругата ми. В него моя син ми пожела успех и поиска пояса като подарък. Нали разбирате, че аз нямаше как да му го купя, а единствения начин да го взема е като победя. От този момент нататък не мислех за нищо друго на света. Бях устремен и целенасочен – коланът ще бъде мой и аз ще дам всичко от себе си да го постигна. Още преди да започне мачът знаех, че ще победя, бях спокоен.
-Какво се случи след победата?
– Веднага след като отказах своя противник цялата зала беше на крака и бурно ме аплодираха. в Русия уважават истинските бойци и го показаха. Всички официални лица и представители се снимаха с мен и нашия екип, поканиха ни на гала вечеря, държаха се така сякаш сме от тяхната страна. Прибирайки се по улиците ни спираха случайни хора и се снимаха с нас. Градът беше в еуфория. Всяка една телевизия предаваше на живо и всички имаха възможността да наблюдават. Веднага щом се прибрах на родна земя бях посрещнат на летището като герой от свои приятели, близки, познати, от другия ми личен треньор Краси Димов. В следващите дни имаше церемония по награждаване от кмета на града Иван Портних
и лично Министъра на младежта и спорта господин Красен Кралев пристигна във Варна, за да ми връчи плакет и с негова заповед по предложение на федерацията да бъда и финансово награден.
– И сега накъде?
– Сега отново съм в залата, но вече като треньор и национален селекционер по кикбокс. Разчитаме на млади таланти, които сами да изградим и дай боже един ден те да станат Световни шампиони, а защо не и олимпийски ако до тогава приемат кикбокса от МОК. Надявам се да имам много повече време за моето семейство, което винаги ме е подкрепяло и да имам възможността да благодаря и да се реванширам на всички мои приятели и хора, които ми помагаха.
– Вече две години ръководиш отбора и успехите не закъсняват. Как го постигаш?
– Старя се да сплотя отбора, да ги накарам да повярват в своите възможности. Разбира се основната заслуга е на техните лични треньори, а аз се опитвам да ги насоча в правилната посока и да доразвия техните силни страни. Благодарение на Министерство на младежта и спорта и конфедерацията вече имаме възможност да привличаме в екипа повече треньори, които да идват с нас по време на централизираната подготовка и на официалните Европейски и Световни първенства. Винаги когато имам възможност се възползвам от това да посещавам организираните семинари от различните бойни вериги, които през последните 2-3 години канят едни от най-добрите бойци а сега и треньори по кикбокс в световен мащаб като Питър Аертс, Семи Шилд, Ернесто Хуст.
– Искаш ли да добавиш още нещо като завършек на нашия разговор?
– На първо място искам да пожелая най-вече здраве, живота да тръгне в нормалния си ритъм, разбира да успеем да реализираме всичко планувано през годината и да имаме повече успехи в спорта.